Доверието. Родоначалник и в същото време разрушител на всички човешки взаимоотношения.
По дефиниция в речниците, това е способността да вярваш във и да разчиташ на някого, съдейки по неговите действия в миналото. Но в реалния живот е нещо, което печелиш трудно и губиш с лекота. И когато това се случи, става неимоверно трудно да го възвърнеш.
Няма да спра тук, обаче. Възможно ли е да има доверие между двама души, когато единият не се вслушва в другия, виждайки събитията само от собствената си гледна точка? Съществува ли доверие, когато липсва разбиране? И доколко трябва връзката между двама човека да се усложни, за да осъзнае всеки грешките си и да не ги повтаря отново? Нужно ли е тя изцяло да се разруши, само за да се направи късния опит взаимоотношенията и подхода на всеки един изцяло да се преосмислят?
Ние, хората, се държим глупаво. Изграждаме стени между нас и останалите, вместо да се вгледаме в другия и да се опитаме да го разберем. Защо, когато някой се опитва да спечели доверието ни, ние правим всичко възможно, за да му попречим? Толкова ли сме наивни, за да обръщаме глава, когато ни крещят истината в ушите, с оправданието, че нямаме достатъчно доверие, за да я изслушаме?
Не говоря за отчаяна любов и подобни драми, които по-късно в годините се припомнят с усмивка на уста. Но визирам постоянните действия, които, съзнателно или не, предприемаме, за да рушим отношенията си с хората, които не го заслужават. И вие сте го правили. Също така сте го изпитвали. А заслужава ли си?